Градът е символ на цивилизацията и поради това е колкото убежище, толкова и заплаха. Самата идея за цивилизация е двойствена и тази двойственост е нейно вътрешноприсъщо качество. Известно е също така, че колкото по-компактни са поселенията, толкова по-уязвими са те – както за природните стихии, така и за човешкия тероризъм и войните. Цивилизовайки се и облагородявайки се, животът се самонакърнява и става по-уязвим.
Потенциалната заплаха, произтичаща от повечето технически творения, въведени във всекидневния живот, сме свикнали да приемаме като нещо въображаемо. Дали е, защото я възприемаме в по-голяма степен чрез книги и филми, отколкото чрез личната си биографична опитност? Когато някой наш близък загине в катастрофа или от така наречените „болести на цивилизацията” (като рак, мултиплена склероза, атеросклероза или диабет), това се възприема като нещастен случай, а не като синдром на повишена уязвимост. С други думи – имаме по-скоро културно възприятие за внезапното прекъсване на живота в модуса му на колективно или масово унищожение.
Темата не е нова, това, което я актуализира, е катастрофалното бедствие в Япония и все още реалната заплаха от взривяването на атомната централа във Фукушима. Културната опосредственост на усещането и съзнаването на цивилизационната уязвимост могат да ни направят по-чувствителни или към журналистическата хроника, или към прочита на писателите, близки до темата.
Тук ще предложим три имена, свързани с внезапната промяна на жизнения свят.
Сара Кейн е може би най-скандалният драматург и писател през последните 15 години. През 1995 г. в лондонския театър Роял Коурт се играе пиесата й „Взривените” (Blasted), която предизвиква възмущение от страна на театралните критици поради това, че представя по много суров начин война в Централноизточна Европа. Директорът на театъра е компрометиран и обвинен в липса на преценка. Самата Сара Кейн изразява удивлението си, че вестниците се занимават с нейната пиеса в 65-местния театър, докато същата седмица хиляди японци загиват в земетресение, а петнайсетгодишно момиченце е пребито с тояга. Интересното е, че „Взривените” се занимава именно с това кое е медийно значимо според пресата – а именно – сензационното, което пък маргинализира събитията от глобално значение. Трябва да мине време, за да се погледне на театъра на Кейн от различен ъгъл, и още повече след самоубийството й през 1999, когато тя е на 27 години. В тази първа пиеса, освен образ на насилието, има много гняв и протест, чувствителност към света, в който се развиват човешките истории. Тук се свързват интимното и епичното, персоналното и политическото. Пиесата е отглас на войната в Босна.
Ален Ерве е прочут френски журналист, писател и еколог, носител на ордена на Почетния легион. Интересното при него е, че пише и алармира за здравето на планетата още през седемдесетте години на миналия век. В интернет страницата си „Соваж” (Диво) той пише през последната седмица: „След бомбата в Хирошима през 1945 г. светът акредитира образа на ядрената енергия за граждански цели в името на прогреса. ...Въвличането на Франция в ядрената енергетика става почти тихомълком, през 1974. ... А към края на 80-те години се обявява, че процесът е вече необратим икономически”. Или ядрени централи, или икономически хаос. Аварията в Чернобил през 1986 се приписва на лошата експлоатация от страна на СССР, която нехае за човешкия живот. Ален Ерве алармира за това, че днес Франция разчита на ядрена енергия за 80% от нуждите си, но хората не разполагат с цялата информация за това, кое колко струва и дали си струва. Жизненоважните въпроси не се решават от хората, а от икономическата логика. Те могат само да кажат, че инвестирането в ядрената енергетика се изплаща в продължение на десетки и дори стотици години, така че от гледна точка на управлението връщане назад няма.
Алтернативи? Няма. Тук а само страхът, крайният плод на цивилизацията преди нейното унищожение.
И на последно място тук ще се спрем на току-що излязлата книга на Татяна дьо Рьоне – „Роз”. Действието се развива в Париж през 1868 г. по времето на Осман, префект на града, когато малки къщи и квартални градинки се унищожават, за да се създадат Големите булеварди. Днес те са неразделна част от съвременния облик на град. Но все пак, цената ... Малката къща, която трябва да се разруши, носи душата на цял живот. Заедно с нея си отиват и дребните занаятчии. Романът е епистоларен, построен върху интроспекция на героинята, която чувства, че умира приживе заедно с познатото си обкръжение.
Защото ако днес мислим за оцеляване, по-добре е да се откажем от биографиите си, от близките, от чувствата. И ще оцелее какво? – онзи инстинкт за живот, донесъл ни цивилизацията. И пак отначало.
По три много различни начина и Сара Кейн, и Ален Ерве, и Татяна дьо Рьоне се докосват до универсалната днес грижа за това къде отива човешкото. Веднъж, когато градим цивилизацията. И веднъж, когато я разрушаваме.
Децата обичат да правят кули от пясък и веднага след това да ги разрушават. Играят си на всемогъщество. А ние?
Няма коментари:
Публикуване на коментар