Страници
Показват се публикациите с етикет Рецензии. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Рецензии. Показване на всички публикации
петък, 1 април 2011 г.
Българските издатели забравиха за Питър Кери
Питър Кери е от онези международно признати автори, които, за съжаление, не получават достатъчно внимание от българските читатели и нашите издателства рядко ги включват в своите каталози. Въпреки това този може би най-известен австралийски писател е познат у нас с романите си „Оскар и Лусинда“ и „Истинската история на Бандата на Кели“. Двата романа са печелили наградата Букър съответно през 1988 и 2001 година. Темите на „Оскар и Лусинда“ са протестантският религиозен фанатизъм, културните различия между Англия и Австралия, любовта между двама души, обсебени от хазарта. „Бандата на Кели” от своя страна разказва за известния австралийски разбойник конекрадец Нед Кели, чийто литературен глас бързо печели известност. Специфичните гласови модулации на разказвача Нед Кели биват характеризирани от критиката с метафората „литературен вентрилоквизъм“. Останалото в книгата се отнася до изключително затрогващите простолюдни възгледи за това що е праведно и що е престъпно. Въпреки издаването на тези прекрасни книги, голяма част от творчеството на Кери остава зад кадър за повечето български читатели. Ще спомена други две произведения.
Ще започна с книгата, номинирана за Букър през миналата година - „Папагала и Оливие отиват в Америка“ (2010). Това е великолепно произведение, което разказва за Оливие, чийто образ е изграден по прототипа на Алексис дьо Токвил – френски историк, противник на Френската революция, който посетил Съединените щати и бил силно озадачен от „американската демокрация“. Негов спътник в Америка е слугата му, англичанинът Parrot (Папагала) – просветен английски печатар, който в духа на архетипа на Санчо Панса се учудва от лудостите на своя господар. Романът по блестящ начин ни въвежда в епохата на Просвещението, но не такава, каквато я познаваме от учебниците. Идеите за монархията, демокрацията, равенството, свободата в публичните изяви и свободата в любовта – всичко това е представено с фино чувство за хумор и с ненатрапваща се задълбоченост. Книгата може да се чете както с познавателен интерес, така и просто за забавление. Е, забавление за любознателни читатели…
Друга интересна творба е „Кражбата: любовна история“ (2006). Тя съдържа криминална интрига и би могла да привлече широк кръг от читатели. Това е историята на австралийския художник Майкъл Бони и неговия слабоумен брат Хю. Красивата американка Марлен изненадващо посещава ателието на Майкъл и по загадъчен начин го въвлича в кражбата на скъпа картина. Така започва безкрайното преследване и надлъгване между „класическите“ австралийци и американката, прекъсвано периодично от изключително забавни размишления на Майкъл за изкуството и на Хю за братската любов и за живота в австралийската провинция. Разбира се, Майкъл ще се влюби в Марлен. За да бъде сблъсъкът между австралийското и глобалното още по фрапиращ, сюжетът отвежда героите чак до Токио и Ню Йорк. Ако трябва да опишем Кражбата с една дума, то клишето „жизнеутвърждаваща“ би подхождало най-много. Не липсват и някои същински философски прозрения, скрити най-често под маската на черния хумор.
ОЩЕ...
петък, 25 март 2011 г.
Никога не е късно да се разгневиш
Доказа го блестящо 93-годишният Стефан Хесел със своята малка книжка „Разгневете се!” (Indignez-vous!). Издадена през октомври миналата година от почти неизвестното френско издателство Indigene editions, за шест месеца от мъничето (32 стр.) във Франция са продадени 1 700 000 екземпляра, а правата за превод са откупени от 25 страни по света. Досега.
С какво е толкова специална тази книга? Защо това есе с ярко изразена социална ангажираност се превърна в бестселър, оставил зад гърба си със стотици хиляди екземпляри дори отличените с най-престижни литературни награди книги във Франция? Отговорът е прост. С гнева си! Стефан Хесел, който е един от 18-те съставители на Всеобщата декларация за правата на човека от 1948 г., отстоява своята позиция в защита на онеправданите по света, в защита на ценностите, стоящи в основата на новия свят след победата над нацизма през 1945 г.
Бивш участник във Френската съпротива, оцелял от „лагерите на смъртта” Бухенвалд и Дора, по-късно дипломат в ООН, авторът на „Разгневете се” поставя под съмнение моралните ценности на съвременното общество, призовава за връщане към истинските устои на демокрацията и основополагащите принципи в Декларацията за правата на човека. Личната обществена ангажираност е по-ценна от всякога, за него борбата с бедността, опазването на планетата, вярата в „арабската пролет” нямат алтернатива...
Крайно левите тези на Хесел – за все по-голямата пропаст между бедни и богати, в защита на ромите и имигрантите във Франция, за запазване на извоюваните социални придобивки, против вездесъщата власт на парите, както и ясно изразената му позиция в защита на палестинците в Ивицата Газа предизвикват напълно противоположни и ожесточени мнения – от „Осанна” до „Разпни го”! Всъщност това е и неговата цел: „Пожелавам на всички вас, на всеки от вас да има мотив за гняв. Това е безценно. Когато нещо те разгневи, както аз бях разгневен от нацизма, тогава ставаш боец - силен и ангажиран”.
„Ако се гневим, нека го направим заедно”. Това е пътят. Но не пътят на жестокостта, а на съзиданието: „Убеден съм, че бъдещето принадлежи на ненасилието, на докосването между различните култури”. И поне досега безпрецедентният успех на книгата показва, че Стефан Хесел е намерил верния път към всеки от нас.
Stéphane Hessel, Indignez-vous! (Indigène éditions 2010), 32 p.
ОЩЕ...
петък, 11 март 2011 г.
Една подценена (може би) номинация за Букър' 2010: Ема Донахю - „Стаята“
Георги Илиев
В краткия списък на последните награди Букър наред с утвърдените като стил и писателски подход Питър Кери, Иън Макюън и Хауърд Джейкъбсън (не толкова познат, но близък до Уди Алън и Филип Рот), на сцената бе допуснато и едно произведение, което явно демонстрира своя експериментален характер. Трудно могат да бъдат назовани литературните паралели на „Стаята“ на Ема Донахю и ако все пак има такива, то този роман определено спори с тях, сменя перспективата, движи се по ръба на жанра.
Твърденията, че романът изгражда свой собствен свят, че литературата е митологията на новото време, че героите са сами по себе си светове получават доста зловеща и вълнуваща интерпретация в книгата на Донахю. Ако четем внимателно, експериментът си струва. Иначе всичко е донякъде познато – една жена е била отвлечена, затворена в шумоизолирана стая и системно изнасилвана от своя похитител. Така се ражда разказвачът, който в началото на изложението е на пет години.
Книгата започва с възгледите и впечатленията на малкия Джак. Макар те да са изградени само върху живота му в Стаята, благодарение на разговорите и игрите с майката, на телевизията и на няколкото книги, от които тя му чете, страниците, които разказват за „детството“ на Джак, са шедьовър в изграждането на литературен свят. За разлика от „Тристрам Шанди“ на Лорънс Стърн, където първият ден на малкия Тристрам се разраства неимоверно, за да се подчертае пародията на биография, тук залогът е по-скоро в това да изградиш свят, когато той ти е насилствено отнет. Първата и най-парадоксална стъпка е предварителното полагане, че „си имаш всичко“, че „то е това“. Така възниква една лична митология с хипнотично въздействие върху читателя.
Организирането на света на затворения и съпоставката със света на похитителя е тема на един от най-впечатляващите романи на XX век, а именно на „Колекционерът“ на Джон Фаулз. В „Стаята“ въпросът е как физически ограниченият човек – майката и детето, затворени в стаята – да запазят своите представи за света, как да не загубят способността си да мислят и чувстват.
Майката на Джак е убедила човека, който ги държи затворени и който е негов биологичен баща, да не вижда детето при условие, че то не му пречи и се крие в Гардероба. Това обаче не може да продължава вечно и майката планира бягство в стил „Граф Монте Кристо“. Така започва втората част на книгата, която се занимава с проблемите на социалните взаимоотношения, семейството и въобще с живота навън. Малкият Джак и неговата майка изпитват ужасни затруднения при връщането си в живота. Накрая те отново ще се сблъскат със Стаята и със своите страхове, защото това е единственият начин да ги преодолеят.
ОЩЕ...
В краткия списък на последните награди Букър наред с утвърдените като стил и писателски подход Питър Кери, Иън Макюън и Хауърд Джейкъбсън (не толкова познат, но близък до Уди Алън и Филип Рот), на сцената бе допуснато и едно произведение, което явно демонстрира своя експериментален характер. Трудно могат да бъдат назовани литературните паралели на „Стаята“ на Ема Донахю и ако все пак има такива, то този роман определено спори с тях, сменя перспективата, движи се по ръба на жанра.
Твърденията, че романът изгражда свой собствен свят, че литературата е митологията на новото време, че героите са сами по себе си светове получават доста зловеща и вълнуваща интерпретация в книгата на Донахю. Ако четем внимателно, експериментът си струва. Иначе всичко е донякъде познато – една жена е била отвлечена, затворена в шумоизолирана стая и системно изнасилвана от своя похитител. Така се ражда разказвачът, който в началото на изложението е на пет години.
Книгата започва с възгледите и впечатленията на малкия Джак. Макар те да са изградени само върху живота му в Стаята, благодарение на разговорите и игрите с майката, на телевизията и на няколкото книги, от които тя му чете, страниците, които разказват за „детството“ на Джак, са шедьовър в изграждането на литературен свят. За разлика от „Тристрам Шанди“ на Лорънс Стърн, където първият ден на малкия Тристрам се разраства неимоверно, за да се подчертае пародията на биография, тук залогът е по-скоро в това да изградиш свят, когато той ти е насилствено отнет. Първата и най-парадоксална стъпка е предварителното полагане, че „си имаш всичко“, че „то е това“. Така възниква една лична митология с хипнотично въздействие върху читателя.
Организирането на света на затворения и съпоставката със света на похитителя е тема на един от най-впечатляващите романи на XX век, а именно на „Колекционерът“ на Джон Фаулз. В „Стаята“ въпросът е как физически ограниченият човек – майката и детето, затворени в стаята – да запазят своите представи за света, как да не загубят способността си да мислят и чувстват.
Майката на Джак е убедила човека, който ги държи затворени и който е негов биологичен баща, да не вижда детето при условие, че то не му пречи и се крие в Гардероба. Това обаче не може да продължава вечно и майката планира бягство в стил „Граф Монте Кристо“. Така започва втората част на книгата, която се занимава с проблемите на социалните взаимоотношения, семейството и въобще с живота навън. Малкият Джак и неговата майка изпитват ужасни затруднения при връщането си в живота. Накрая те отново ще се сблъскат със Стаята и със своите страхове, защото това е единственият начин да ги преодолеят.
ОЩЕ...
Абонамент за:
Публикации (Atom)


