Страници
петък, 1 април 2011 г.
Българските издатели забравиха за Питър Кери
Питър Кери е от онези международно признати автори, които, за съжаление, не получават достатъчно внимание от българските читатели и нашите издателства рядко ги включват в своите каталози. Въпреки това този може би най-известен австралийски писател е познат у нас с романите си „Оскар и Лусинда“ и „Истинската история на Бандата на Кели“. Двата романа са печелили наградата Букър съответно през 1988 и 2001 година. Темите на „Оскар и Лусинда“ са протестантският религиозен фанатизъм, културните различия между Англия и Австралия, любовта между двама души, обсебени от хазарта. „Бандата на Кели” от своя страна разказва за известния австралийски разбойник конекрадец Нед Кели, чийто литературен глас бързо печели известност. Специфичните гласови модулации на разказвача Нед Кели биват характеризирани от критиката с метафората „литературен вентрилоквизъм“. Останалото в книгата се отнася до изключително затрогващите простолюдни възгледи за това що е праведно и що е престъпно. Въпреки издаването на тези прекрасни книги, голяма част от творчеството на Кери остава зад кадър за повечето български читатели. Ще спомена други две произведения.
Ще започна с книгата, номинирана за Букър през миналата година - „Папагала и Оливие отиват в Америка“ (2010). Това е великолепно произведение, което разказва за Оливие, чийто образ е изграден по прототипа на Алексис дьо Токвил – френски историк, противник на Френската революция, който посетил Съединените щати и бил силно озадачен от „американската демокрация“. Негов спътник в Америка е слугата му, англичанинът Parrot (Папагала) – просветен английски печатар, който в духа на архетипа на Санчо Панса се учудва от лудостите на своя господар. Романът по блестящ начин ни въвежда в епохата на Просвещението, но не такава, каквато я познаваме от учебниците. Идеите за монархията, демокрацията, равенството, свободата в публичните изяви и свободата в любовта – всичко това е представено с фино чувство за хумор и с ненатрапваща се задълбоченост. Книгата може да се чете както с познавателен интерес, така и просто за забавление. Е, забавление за любознателни читатели…
Друга интересна творба е „Кражбата: любовна история“ (2006). Тя съдържа криминална интрига и би могла да привлече широк кръг от читатели. Това е историята на австралийския художник Майкъл Бони и неговия слабоумен брат Хю. Красивата американка Марлен изненадващо посещава ателието на Майкъл и по загадъчен начин го въвлича в кражбата на скъпа картина. Така започва безкрайното преследване и надлъгване между „класическите“ австралийци и американката, прекъсвано периодично от изключително забавни размишления на Майкъл за изкуството и на Хю за братската любов и за живота в австралийската провинция. Разбира се, Майкъл ще се влюби в Марлен. За да бъде сблъсъкът между австралийското и глобалното още по фрапиращ, сюжетът отвежда героите чак до Токио и Ню Йорк. Ако трябва да опишем Кражбата с една дума, то клишето „жизнеутвърждаваща“ би подхождало най-много. Не липсват и някои същински философски прозрения, скрити най-често под маската на черния хумор.
ОЩЕ...
петък, 25 март 2011 г.
Никога не е късно да се разгневиш
Доказа го блестящо 93-годишният Стефан Хесел със своята малка книжка „Разгневете се!” (Indignez-vous!). Издадена през октомври миналата година от почти неизвестното френско издателство Indigene editions, за шест месеца от мъничето (32 стр.) във Франция са продадени 1 700 000 екземпляра, а правата за превод са откупени от 25 страни по света. Досега.
С какво е толкова специална тази книга? Защо това есе с ярко изразена социална ангажираност се превърна в бестселър, оставил зад гърба си със стотици хиляди екземпляри дори отличените с най-престижни литературни награди книги във Франция? Отговорът е прост. С гнева си! Стефан Хесел, който е един от 18-те съставители на Всеобщата декларация за правата на човека от 1948 г., отстоява своята позиция в защита на онеправданите по света, в защита на ценностите, стоящи в основата на новия свят след победата над нацизма през 1945 г.
Бивш участник във Френската съпротива, оцелял от „лагерите на смъртта” Бухенвалд и Дора, по-късно дипломат в ООН, авторът на „Разгневете се” поставя под съмнение моралните ценности на съвременното общество, призовава за връщане към истинските устои на демокрацията и основополагащите принципи в Декларацията за правата на човека. Личната обществена ангажираност е по-ценна от всякога, за него борбата с бедността, опазването на планетата, вярата в „арабската пролет” нямат алтернатива...
Крайно левите тези на Хесел – за все по-голямата пропаст между бедни и богати, в защита на ромите и имигрантите във Франция, за запазване на извоюваните социални придобивки, против вездесъщата власт на парите, както и ясно изразената му позиция в защита на палестинците в Ивицата Газа предизвикват напълно противоположни и ожесточени мнения – от „Осанна” до „Разпни го”! Всъщност това е и неговата цел: „Пожелавам на всички вас, на всеки от вас да има мотив за гняв. Това е безценно. Когато нещо те разгневи, както аз бях разгневен от нацизма, тогава ставаш боец - силен и ангажиран”.
„Ако се гневим, нека го направим заедно”. Това е пътят. Но не пътят на жестокостта, а на съзиданието: „Убеден съм, че бъдещето принадлежи на ненасилието, на докосването между различните култури”. И поне досега безпрецедентният успех на книгата показва, че Стефан Хесел е намерил верния път към всеки от нас.
Stéphane Hessel, Indignez-vous! (Indigène éditions 2010), 32 p.
ОЩЕ...
20 години Френски институт в България
За 20-годишнината на института ще бъдат подготвени 20 културни събития, на които символично ще бъдат запалени 20 свещи. Сред тях не бива да пропускате:
През 2011 г. Френският институт в България чества своята 20-годишнина. Той започва дейността си през 1991 г. с откриването на библиотека за френска литература и периодика, а през следващата година се организират първите езикови курсове и прожекции на френски филми. Постепенно институтът се превръща в любимо място за срещи на интелектуалци, научни работници, киномани, студенти, ученици, предоставяйки възможността на всички франкофони да се докоснат до различните проявления на една от най-богатите световни култури.
Една година след своето основаване, през 1992, институтът създава Програма „Витоша”. Нейната цел е да подпомага българските издатели за публикуване на български език на френски автори, пишещи във всички области – литература, философия, техника и наука. Благодарение на отпусканите средства по тази програма на нашия книжен пазар се появяват както утвърдени френски автори, така и по-непознати имена, като в цифри равносметката е: отпуснати средства за 100 български издателства, публикували общо над 900 книги.
За 20-годишнината на института ще бъдат подготвени 20 културни събития, на които символично ще бъдат запалени 20 свещи. Сред тях не бива да пропускате:
Април-май. „Първата фотографска кампания в България и на Балканите (1913- 1918 г.). Изложба в Националната художествена галерия. Притежание на музея Албер Кан – Париж.
Септември. Фестивал на френското кино с широка палитра от нови филми. Рестроспекция на Клод Шаброл.
Ноември. За първи път в София „Месец на фотографията” – куратор Иво Хаджимишев.
9 декември. Софийска опера – Големите френски опери. „Робер Дявола” от Джакомо Майербер (1831 г.).
ОЩЕ...
През 2011 г. Френският институт в България чества своята 20-годишнина. Той започва дейността си през 1991 г. с откриването на библиотека за френска литература и периодика, а през следващата година се организират първите езикови курсове и прожекции на френски филми. Постепенно институтът се превръща в любимо място за срещи на интелектуалци, научни работници, киномани, студенти, ученици, предоставяйки възможността на всички франкофони да се докоснат до различните проявления на една от най-богатите световни култури.
Една година след своето основаване, през 1992, институтът създава Програма „Витоша”. Нейната цел е да подпомага българските издатели за публикуване на български език на френски автори, пишещи във всички области – литература, философия, техника и наука. Благодарение на отпусканите средства по тази програма на нашия книжен пазар се появяват както утвърдени френски автори, така и по-непознати имена, като в цифри равносметката е: отпуснати средства за 100 български издателства, публикували общо над 900 книги.
За 20-годишнината на института ще бъдат подготвени 20 културни събития, на които символично ще бъдат запалени 20 свещи. Сред тях не бива да пропускате:
Април-май. „Първата фотографска кампания в България и на Балканите (1913- 1918 г.). Изложба в Националната художествена галерия. Притежание на музея Албер Кан – Париж.
Септември. Фестивал на френското кино с широка палитра от нови филми. Рестроспекция на Клод Шаброл.
Ноември. За първи път в София „Месец на фотографията” – куратор Иво Хаджимишев.
9 декември. Софийска опера – Големите френски опери. „Робер Дявола” от Джакомо Майербер (1831 г.).
ОЩЕ...
вторник, 22 март 2011 г.
Писатели, град, планета...
Когато разтърсващо събитие като земетресението в Япония от 11 март и последствията от него събудят света със страх, за какво и от какво е този страх? За хората или за техния дом – Земята? И в каква степен едното може да се мисли без другото?
Градът е символ на цивилизацията и поради това е колкото убежище, толкова и заплаха. Самата идея за цивилизация е двойствена и тази двойственост е нейно вътрешноприсъщо качество. Известно е също така, че колкото по-компактни са поселенията, толкова по-уязвими са те – както за природните стихии, така и за човешкия тероризъм и войните. Цивилизовайки се и облагородявайки се, животът се самонакърнява и става по-уязвим.
Потенциалната заплаха, произтичаща от повечето технически творения, въведени във всекидневния живот, сме свикнали да приемаме като нещо въображаемо. Дали е, защото я възприемаме в по-голяма степен чрез книги и филми, отколкото чрез личната си биографична опитност? Когато някой наш близък загине в катастрофа или от така наречените „болести на цивилизацията” (като рак, мултиплена склероза, атеросклероза или диабет), това се възприема като нещастен случай, а не като синдром на повишена уязвимост. С други думи – имаме по-скоро културно възприятие за внезапното прекъсване на живота в модуса му на колективно или масово унищожение.
Темата не е нова, това, което я актуализира, е катастрофалното бедствие в Япония и все още реалната заплаха от взривяването на атомната централа във Фукушима. Културната опосредственост на усещането и съзнаването на цивилизационната уязвимост могат да ни направят по-чувствителни или към журналистическата хроника, или към прочита на писателите, близки до темата.
Тук ще предложим три имена, свързани с внезапната промяна на жизнения свят.
Сара Кейн е може би най-скандалният драматург и писател през последните 15 години. През 1995 г. в лондонския театър Роял Коурт се играе пиесата й „Взривените” (Blasted), която предизвиква възмущение от страна на театралните критици поради това, че представя по много суров начин война в Централноизточна Европа. Директорът на театъра е компрометиран и обвинен в липса на преценка. Самата Сара Кейн изразява удивлението си, че вестниците се занимават с нейната пиеса в 65-местния театър, докато същата седмица хиляди японци загиват в земетресение, а петнайсетгодишно момиченце е пребито с тояга. Интересното е, че „Взривените” се занимава именно с това кое е медийно значимо според пресата – а именно – сензационното, което пък маргинализира събитията от глобално значение. Трябва да мине време, за да се погледне на театъра на Кейн от различен ъгъл, и още повече след самоубийството й през 1999, когато тя е на 27 години. В тази първа пиеса, освен образ на насилието, има много гняв и протест, чувствителност към света, в който се развиват човешките истории. Тук се свързват интимното и епичното, персоналното и политическото. Пиесата е отглас на войната в Босна.
Ален Ерве е прочут френски журналист, писател и еколог, носител на ордена на Почетния легион. Интересното при него е, че пише и алармира за здравето на планетата още през седемдесетте години на миналия век. В интернет страницата си „Соваж” (Диво) той пише през последната седмица: „След бомбата в Хирошима през 1945 г. светът акредитира образа на ядрената енергия за граждански цели в името на прогреса. ...Въвличането на Франция в ядрената енергетика става почти тихомълком, през 1974. ... А към края на 80-те години се обявява, че процесът е вече необратим икономически”. Или ядрени централи, или икономически хаос. Аварията в Чернобил през 1986 се приписва на лошата експлоатация от страна на СССР, която нехае за човешкия живот. Ален Ерве алармира за това, че днес Франция разчита на ядрена енергия за 80% от нуждите си, но хората не разполагат с цялата информация за това, кое колко струва и дали си струва. Жизненоважните въпроси не се решават от хората, а от икономическата логика. Те могат само да кажат, че инвестирането в ядрената енергетика се изплаща в продължение на десетки и дори стотици години, така че от гледна точка на управлението връщане назад няма.
Алтернативи? Няма. Тук а само страхът, крайният плод на цивилизацията преди нейното унищожение.
И на последно място тук ще се спрем на току-що излязлата книга на Татяна дьо Рьоне – „Роз”. Действието се развива в Париж през 1868 г. по времето на Осман, префект на града, когато малки къщи и квартални градинки се унищожават, за да се създадат Големите булеварди. Днес те са неразделна част от съвременния облик на град. Но все пак, цената ... Малката къща, която трябва да се разруши, носи душата на цял живот. Заедно с нея си отиват и дребните занаятчии. Романът е епистоларен, построен върху интроспекция на героинята, която чувства, че умира приживе заедно с познатото си обкръжение.
Защото ако днес мислим за оцеляване, по-добре е да се откажем от биографиите си, от близките, от чувствата. И ще оцелее какво? – онзи инстинкт за живот, донесъл ни цивилизацията. И пак отначало.
По три много различни начина и Сара Кейн, и Ален Ерве, и Татяна дьо Рьоне се докосват до универсалната днес грижа за това къде отива човешкото. Веднъж, когато градим цивилизацията. И веднъж, когато я разрушаваме.
Децата обичат да правят кули от пясък и веднага след това да ги разрушават. Играят си на всемогъщество. А ние?
ОЩЕ...
Градът е символ на цивилизацията и поради това е колкото убежище, толкова и заплаха. Самата идея за цивилизация е двойствена и тази двойственост е нейно вътрешноприсъщо качество. Известно е също така, че колкото по-компактни са поселенията, толкова по-уязвими са те – както за природните стихии, така и за човешкия тероризъм и войните. Цивилизовайки се и облагородявайки се, животът се самонакърнява и става по-уязвим.
Потенциалната заплаха, произтичаща от повечето технически творения, въведени във всекидневния живот, сме свикнали да приемаме като нещо въображаемо. Дали е, защото я възприемаме в по-голяма степен чрез книги и филми, отколкото чрез личната си биографична опитност? Когато някой наш близък загине в катастрофа или от така наречените „болести на цивилизацията” (като рак, мултиплена склероза, атеросклероза или диабет), това се възприема като нещастен случай, а не като синдром на повишена уязвимост. С други думи – имаме по-скоро културно възприятие за внезапното прекъсване на живота в модуса му на колективно или масово унищожение.
Темата не е нова, това, което я актуализира, е катастрофалното бедствие в Япония и все още реалната заплаха от взривяването на атомната централа във Фукушима. Културната опосредственост на усещането и съзнаването на цивилизационната уязвимост могат да ни направят по-чувствителни или към журналистическата хроника, или към прочита на писателите, близки до темата.
Тук ще предложим три имена, свързани с внезапната промяна на жизнения свят.
Сара Кейн е може би най-скандалният драматург и писател през последните 15 години. През 1995 г. в лондонския театър Роял Коурт се играе пиесата й „Взривените” (Blasted), която предизвиква възмущение от страна на театралните критици поради това, че представя по много суров начин война в Централноизточна Европа. Директорът на театъра е компрометиран и обвинен в липса на преценка. Самата Сара Кейн изразява удивлението си, че вестниците се занимават с нейната пиеса в 65-местния театър, докато същата седмица хиляди японци загиват в земетресение, а петнайсетгодишно момиченце е пребито с тояга. Интересното е, че „Взривените” се занимава именно с това кое е медийно значимо според пресата – а именно – сензационното, което пък маргинализира събитията от глобално значение. Трябва да мине време, за да се погледне на театъра на Кейн от различен ъгъл, и още повече след самоубийството й през 1999, когато тя е на 27 години. В тази първа пиеса, освен образ на насилието, има много гняв и протест, чувствителност към света, в който се развиват човешките истории. Тук се свързват интимното и епичното, персоналното и политическото. Пиесата е отглас на войната в Босна.
Ален Ерве е прочут френски журналист, писател и еколог, носител на ордена на Почетния легион. Интересното при него е, че пише и алармира за здравето на планетата още през седемдесетте години на миналия век. В интернет страницата си „Соваж” (Диво) той пише през последната седмица: „След бомбата в Хирошима през 1945 г. светът акредитира образа на ядрената енергия за граждански цели в името на прогреса. ...Въвличането на Франция в ядрената енергетика става почти тихомълком, през 1974. ... А към края на 80-те години се обявява, че процесът е вече необратим икономически”. Или ядрени централи, или икономически хаос. Аварията в Чернобил през 1986 се приписва на лошата експлоатация от страна на СССР, която нехае за човешкия живот. Ален Ерве алармира за това, че днес Франция разчита на ядрена енергия за 80% от нуждите си, но хората не разполагат с цялата информация за това, кое колко струва и дали си струва. Жизненоважните въпроси не се решават от хората, а от икономическата логика. Те могат само да кажат, че инвестирането в ядрената енергетика се изплаща в продължение на десетки и дори стотици години, така че от гледна точка на управлението връщане назад няма.
Алтернативи? Няма. Тук а само страхът, крайният плод на цивилизацията преди нейното унищожение.
И на последно място тук ще се спрем на току-що излязлата книга на Татяна дьо Рьоне – „Роз”. Действието се развива в Париж през 1868 г. по времето на Осман, префект на града, когато малки къщи и квартални градинки се унищожават, за да се създадат Големите булеварди. Днес те са неразделна част от съвременния облик на град. Но все пак, цената ... Малката къща, която трябва да се разруши, носи душата на цял живот. Заедно с нея си отиват и дребните занаятчии. Романът е епистоларен, построен върху интроспекция на героинята, която чувства, че умира приживе заедно с познатото си обкръжение.
Защото ако днес мислим за оцеляване, по-добре е да се откажем от биографиите си, от близките, от чувствата. И ще оцелее какво? – онзи инстинкт за живот, донесъл ни цивилизацията. И пак отначало.
По три много различни начина и Сара Кейн, и Ален Ерве, и Татяна дьо Рьоне се докосват до универсалната днес грижа за това къде отива човешкото. Веднъж, когато градим цивилизацията. И веднъж, когато я разрушаваме.
Децата обичат да правят кули от пясък и веднага след това да ги разрушават. Играят си на всемогъщество. А ние?
ОЩЕ...
понеделник, 14 март 2011 г.
Международни панаири на книгата (март-април)
17 – 20 март
Leipzig - Leipziger Buchmesse und Leipziger antiquariatsmesse
Лайпциг - Панаир на съвременната и антикварната книга
Фокус: Централна и Източна Европа
www.leipziger-buchmesse.de
18 - 21 март
Paris - Salon du Livre
Париж – Салон на книгата
Фокус: Скандинавските страни - Швеция, Дания, Норвегия, Исландия, Финландия.
Акценти:
Черен роман, трилър.
Столица на книгата 2011 - Буенос Айрес.
Година на Отвъдморските територии на Франция.
www.salondulivreparis.com
28 - 31 март
Bologna - Fiera del Libro per ragazzi
Болоня - Панаир на детската книга
Фокус: Литовски илюстратори
www.bolognachildrensbookfair.com
11 - 13 април
London Book Fair
Лондон – Панаир на книгата
Фокус: Русия
Акцент: Електронните книги
http://www.londonbookfair.co.uk/
13 – 18 април
Skopje Book Days
Скопие - Дни на книгата
www.skopjefair.com.mk
21 – 24 април
Санкт-Петербургский Международный Книжный Салон
Санкт-Петербург – Международен панаир на книгата
Фокус: Испания и Италия
www.spbbooksalon.ru
29 април - 3 май
Geneve - Salon international du livre, de la presse et du multimedia
Женева - Международен панаир на книгата, пресата и мултимедиите
Фокус: Армения
www.salondulivre.ch
ОЩЕ...
петък, 11 март 2011 г.
Една подценена (може би) номинация за Букър' 2010: Ема Донахю - „Стаята“
Георги Илиев
В краткия списък на последните награди Букър наред с утвърдените като стил и писателски подход Питър Кери, Иън Макюън и Хауърд Джейкъбсън (не толкова познат, но близък до Уди Алън и Филип Рот), на сцената бе допуснато и едно произведение, което явно демонстрира своя експериментален характер. Трудно могат да бъдат назовани литературните паралели на „Стаята“ на Ема Донахю и ако все пак има такива, то този роман определено спори с тях, сменя перспективата, движи се по ръба на жанра.
Твърденията, че романът изгражда свой собствен свят, че литературата е митологията на новото време, че героите са сами по себе си светове получават доста зловеща и вълнуваща интерпретация в книгата на Донахю. Ако четем внимателно, експериментът си струва. Иначе всичко е донякъде познато – една жена е била отвлечена, затворена в шумоизолирана стая и системно изнасилвана от своя похитител. Така се ражда разказвачът, който в началото на изложението е на пет години.
Книгата започва с възгледите и впечатленията на малкия Джак. Макар те да са изградени само върху живота му в Стаята, благодарение на разговорите и игрите с майката, на телевизията и на няколкото книги, от които тя му чете, страниците, които разказват за „детството“ на Джак, са шедьовър в изграждането на литературен свят. За разлика от „Тристрам Шанди“ на Лорънс Стърн, където първият ден на малкия Тристрам се разраства неимоверно, за да се подчертае пародията на биография, тук залогът е по-скоро в това да изградиш свят, когато той ти е насилствено отнет. Първата и най-парадоксална стъпка е предварителното полагане, че „си имаш всичко“, че „то е това“. Така възниква една лична митология с хипнотично въздействие върху читателя.
Организирането на света на затворения и съпоставката със света на похитителя е тема на един от най-впечатляващите романи на XX век, а именно на „Колекционерът“ на Джон Фаулз. В „Стаята“ въпросът е как физически ограниченият човек – майката и детето, затворени в стаята – да запазят своите представи за света, как да не загубят способността си да мислят и чувстват.
Майката на Джак е убедила човека, който ги държи затворени и който е негов биологичен баща, да не вижда детето при условие, че то не му пречи и се крие в Гардероба. Това обаче не може да продължава вечно и майката планира бягство в стил „Граф Монте Кристо“. Така започва втората част на книгата, която се занимава с проблемите на социалните взаимоотношения, семейството и въобще с живота навън. Малкият Джак и неговата майка изпитват ужасни затруднения при връщането си в живота. Накрая те отново ще се сблъскат със Стаята и със своите страхове, защото това е единственият начин да ги преодолеят.
ОЩЕ...
В краткия списък на последните награди Букър наред с утвърдените като стил и писателски подход Питър Кери, Иън Макюън и Хауърд Джейкъбсън (не толкова познат, но близък до Уди Алън и Филип Рот), на сцената бе допуснато и едно произведение, което явно демонстрира своя експериментален характер. Трудно могат да бъдат назовани литературните паралели на „Стаята“ на Ема Донахю и ако все пак има такива, то този роман определено спори с тях, сменя перспективата, движи се по ръба на жанра.
Твърденията, че романът изгражда свой собствен свят, че литературата е митологията на новото време, че героите са сами по себе си светове получават доста зловеща и вълнуваща интерпретация в книгата на Донахю. Ако четем внимателно, експериментът си струва. Иначе всичко е донякъде познато – една жена е била отвлечена, затворена в шумоизолирана стая и системно изнасилвана от своя похитител. Така се ражда разказвачът, който в началото на изложението е на пет години.
Книгата започва с възгледите и впечатленията на малкия Джак. Макар те да са изградени само върху живота му в Стаята, благодарение на разговорите и игрите с майката, на телевизията и на няколкото книги, от които тя му чете, страниците, които разказват за „детството“ на Джак, са шедьовър в изграждането на литературен свят. За разлика от „Тристрам Шанди“ на Лорънс Стърн, където първият ден на малкия Тристрам се разраства неимоверно, за да се подчертае пародията на биография, тук залогът е по-скоро в това да изградиш свят, когато той ти е насилствено отнет. Първата и най-парадоксална стъпка е предварителното полагане, че „си имаш всичко“, че „то е това“. Така възниква една лична митология с хипнотично въздействие върху читателя.
Организирането на света на затворения и съпоставката със света на похитителя е тема на един от най-впечатляващите романи на XX век, а именно на „Колекционерът“ на Джон Фаулз. В „Стаята“ въпросът е как физически ограниченият човек – майката и детето, затворени в стаята – да запазят своите представи за света, как да не загубят способността си да мислят и чувстват.
Майката на Джак е убедила човека, който ги държи затворени и който е негов биологичен баща, да не вижда детето при условие, че то не му пречи и се крие в Гардероба. Това обаче не може да продължава вечно и майката планира бягство в стил „Граф Монте Кристо“. Така започва втората част на книгата, която се занимава с проблемите на социалните взаимоотношения, семейството и въобще с живота навън. Малкият Джак и неговата майка изпитват ужасни затруднения при връщането си в живота. Накрая те отново ще се сблъскат със Стаята и със своите страхове, защото това е единственият начин да ги преодолеят.
ОЩЕ...
четвъртък, 10 март 2011 г.
Ще го има ли „Литературен вестник”
Редакцията на „Литературен вестник” разпространи следното съобщение:
През февруари 2011 г. „Литературен вестник” навършва 20 години. Започнал да излиза през 1991 г. като национален седмичник за литература и култура, той със сигурност е единственото периодично издание с такъв характер, появило се след 1989 г. и оцеляло до днес. Вестникът се утвърждава като основна сцена на съвременната българска литература и култура от началото на 90-те насам и е органично свързан с процесите и явленията в литературата ни от последните две десетилетия.
На неговите страници са тръгнали вече три поколения автори, чиито представители днес са сред най-известните български писатели и хуманитаристи. „Литературен вестник” винаги е бил отворен за младите, за техните дебюти, но и работилница за новото в литературата от всички поколения. Ако искаме да разберем какво се е случило в българската поезия, проза и културен живот през последните 20 години, не можем да минем без „Литературен вестник”. Всяка седмица е тук. Този вестник не продаде страниците си на никоя власт, групировка или бизнес. Не се обвърза със съмнителни извънлитературни каузи. Затова хартията му е евтина, печатът черно-бял, хонорарите за автори ниски, а редакторите са се отказали от своите. Знаем, че това не е пазарно поведение. Но вярваме, че дори днес някои неща са отвъд пазара. И си заслужават усилието. И тиражът на най-големите като „Мисъл и „Златорог” не е бил по-висок. Тук е така. „Литературен вестник” излиза всяка седмица в обем 16 страници. Основни акценти в него са: новата българска литература, оперативна критика, актуалното от световната художествена литература и хуманитаристика; нови прочити на българската класика; насърчаване на дебютите на млади автори; театър, кино и пр. Освен с абонамент и продажби в по-добрите книжарници и репове вестникът се разпространява и в интернет на адрес: http://litvestnik.wordpress.com. На своята двадесетгодишнина „Литературен вестник” благодари на авторите и читателите си, тъй като неговото съществуване винаги е било кауза не само на редакцията му, но и на цяла една литературна и културна общност. От нейното съпричастие „Литературен вестник” се нуждае и днес – може би повече от всякога, за да продължава да го има. За да ни има като общност. Друг литературен вестник нямаме.
Едвин Сугарев, Малина Томова, Георги Господинов, Амелия Личева, Пламен Дойнов, Ани Бурова, Йордан Ефтимов, Камелия Спасова и Мария Калинова
На 12 март 2011 г. от 18:00 - 21:00 часа в Аулата на СУ „Св. Климент Охридски” ще се състои Голямото благотворително четене, с което ще бъде отбелязана 20-годишнината на „Литературен вестник”
Амелия Личева, Бойко Ламбовски, Бойко Пенчев, Божана Апостолова, Борис
Роканов, ВБВ, Виргиния Захариева, Владимир Левчев, Галина Николова,
Георги Господинов, Димитър Кенаров, Едвин Сугарев, Екатерина Йосифова,
Елин Рахнев, Емануил Видински, Емил Христов, Иван Димитров, Иван
Ланджев, Иван Теофилов, Иван Христов, Иван Цанев, Илко Димитров, Ирена
Георгиева, Йордан Ефтимов, Калин Михайлов, Камелия Спасова, Красимира
Джисова, Малина Томова, Марин Бодаков, Мария Калинова, Мария Липискова, Миглена Николчина, Мирела Иванова, Mирослав Бърдаров, Мирослав Христов, Надежда Радулова, Палми Ранчев, Петър Чухов, Пламен Антов, Поли
Муканова, Румен Баросов, Румен Леонидов, Силвия Чолева, Стефан Иванов, Стоил Рошкев, Ясен Василев, Яница Радева, Ясен Атанасов
12 март 2011 г., 18:00 часа
Аула на СУ „Св. Климент Охридски”
Вход свободен ОЩЕ...
През февруари 2011 г. „Литературен вестник” навършва 20 години. Започнал да излиза през 1991 г. като национален седмичник за литература и култура, той със сигурност е единственото периодично издание с такъв характер, появило се след 1989 г. и оцеляло до днес. Вестникът се утвърждава като основна сцена на съвременната българска литература и култура от началото на 90-те насам и е органично свързан с процесите и явленията в литературата ни от последните две десетилетия.
На неговите страници са тръгнали вече три поколения автори, чиито представители днес са сред най-известните български писатели и хуманитаристи. „Литературен вестник” винаги е бил отворен за младите, за техните дебюти, но и работилница за новото в литературата от всички поколения. Ако искаме да разберем какво се е случило в българската поезия, проза и културен живот през последните 20 години, не можем да минем без „Литературен вестник”. Всяка седмица е тук. Този вестник не продаде страниците си на никоя власт, групировка или бизнес. Не се обвърза със съмнителни извънлитературни каузи. Затова хартията му е евтина, печатът черно-бял, хонорарите за автори ниски, а редакторите са се отказали от своите. Знаем, че това не е пазарно поведение. Но вярваме, че дори днес някои неща са отвъд пазара. И си заслужават усилието. И тиражът на най-големите като „Мисъл и „Златорог” не е бил по-висок. Тук е така. „Литературен вестник” излиза всяка седмица в обем 16 страници. Основни акценти в него са: новата българска литература, оперативна критика, актуалното от световната художествена литература и хуманитаристика; нови прочити на българската класика; насърчаване на дебютите на млади автори; театър, кино и пр. Освен с абонамент и продажби в по-добрите книжарници и репове вестникът се разпространява и в интернет на адрес: http://litvestnik.wordpress.com. На своята двадесетгодишнина „Литературен вестник” благодари на авторите и читателите си, тъй като неговото съществуване винаги е било кауза не само на редакцията му, но и на цяла една литературна и културна общност. От нейното съпричастие „Литературен вестник” се нуждае и днес – може би повече от всякога, за да продължава да го има. За да ни има като общност. Друг литературен вестник нямаме.
Едвин Сугарев, Малина Томова, Георги Господинов, Амелия Личева, Пламен Дойнов, Ани Бурова, Йордан Ефтимов, Камелия Спасова и Мария Калинова
На 12 март 2011 г. от 18:00 - 21:00 часа в Аулата на СУ „Св. Климент Охридски” ще се състои Голямото благотворително четене, с което ще бъде отбелязана 20-годишнината на „Литературен вестник”
Амелия Личева, Бойко Ламбовски, Бойко Пенчев, Божана Апостолова, Борис
Роканов, ВБВ, Виргиния Захариева, Владимир Левчев, Галина Николова,
Георги Господинов, Димитър Кенаров, Едвин Сугарев, Екатерина Йосифова,
Елин Рахнев, Емануил Видински, Емил Христов, Иван Димитров, Иван
Ланджев, Иван Теофилов, Иван Христов, Иван Цанев, Илко Димитров, Ирена
Георгиева, Йордан Ефтимов, Калин Михайлов, Камелия Спасова, Красимира
Джисова, Малина Томова, Марин Бодаков, Мария Калинова, Мария Липискова, Миглена Николчина, Мирела Иванова, Mирослав Бърдаров, Мирослав Христов, Надежда Радулова, Палми Ранчев, Петър Чухов, Пламен Антов, Поли
Муканова, Румен Баросов, Румен Леонидов, Силвия Чолева, Стефан Иванов, Стоил Рошкев, Ясен Василев, Яница Радева, Ясен Атанасов
12 март 2011 г., 18:00 часа
Аула на СУ „Св. Климент Охридски”
Вход свободен ОЩЕ...
Абонамент за:
Публикации (Atom)